Раждаме се с потенциал. Но не се раждаме с готова представа кои сме.
Тази представа започва да се изгражда много преди да можем сами да вземаме решения. Семейството, училището, средата — всички участват в нея. Научаваме какво се очаква от нас, кое се одобрява и кое не. Постепенно започваме да се адаптираме.
И в това няма нищо необичайно. Проблемът идва, когато свикнем толкова добре да отговаряме на очакванията, че престанем да се питаме какво действително искаме.
За мен потенциалът не е резултат от тест, който определя за какво си подходящ. Не е и някакъв скрит талант, който някой трябва да открие вместо теб.
Той се проявява в различни ситуации, в интересите ни, в реакциите ни, в начина, по който мислим, общуваме и действаме.
Има нужда от грижа, пространство и постоянство. Някой да ни даде възможност да опитаме. Но и ние да поемем отговорност да продължим.
Затова, когато работя с млади хора, не искам да започваме с професията.
Първо искам да си зададат един по-важен въпрос: „Какъв човек искам да бъда?"
